Имаме две държави, Румъния и България, две столици – Букурещ и София – и двама президенти: единият без криле, другият без колела.
И това не е виц, колкото и да изглежда така. Това е суровата реалност в регион, където държавният протокол се превърна в косвена жертва на изтощителни политически конфликти. Това е начинът, по-който две държави членки на ЕС и НАТО показват, че функционират, без всъщност да го правят с пълния си капацитет.
В Букурещ Никушор Дан, който миналата година стана президент след истинско обществено земетресение, наследи пост с „подрязани криле“. По-точно – без президентски самолет.
Да, правилно разбирате – Румъния няма президентски самолет. Нашият президент лети „както намери за добре“: ту с търговски полет, ту с военен „Спартан“ (адаптиран или не), с график, диктуван от метеорологичните условия, и с импровизирана логистика – и всичко това за длъжност, която би трябвало да бъде върхът на външното представителство на държавата.
Бурните реакции в Румъния скоро предизвика случаят, при който президентът Никушор Дан се прибра от Париж с военен самолет „Спартан“, който закъсня значително заради лошите метеорологични условия (сняг във Франция и гъста мъгла в Букурещ), но истинският скандал се разрази заради липсата на специализирано оборудване и защитени комуникации на борда, което за няколко часа, по време на полета, откъсна напълно държавния глава от управлението.
В София – същият филм, но с друг декор: президентът Румен Радев от миналия октомври е без служебен автомобил. Той стига там, където е необходимо, с личен автомобил, който демонстративно превърна в политически манифест.
Това, знаем всички, се случи след вътрешен политически и законодателен конфликт, в резултат на който администрацията на президента беше лишена от услугите и автомобилите на НСО-то. В знак на протест и солидарност със своите служители, в акт на политически ПР, невиждан по тези земи, Радев се качи в семейната „Шкода“, с която миналата година посрещна в София и добрия си приятел Виктор Орбан, и с която се появи на официални събития, и тази година.
В една нормална държава самолетът и лимузината на президента, не са лукс, а инфраструктура – разширение и част от президентската администрация, което гарантира функционирането на президентската институция. Отвъд егото или скромността, те означават автономия, сигурност, предвидимост и ефективност. Те означават, че държавата може да се представлява сама, навреме, без импровизации и без зависимости.
В Румъния и България, за съжаление, държавната логистика се превърна в мишена за скандали. А това показва, че все още гледаме на инструментите на властта като на играчки, а не като на инструменти.
Винаги съм казвала, че Румъния и България се допълват взаимно и трябва да вървят заедно по-този изтощителен път на демокрацията. Ето ни сега, ръка за ръка, „пеша“, с двама държавни глави – пешеходци в собствената си дипломация.
А тази деградацията на символите на властта показва, че има нещо гнило в двете страни, които започнаха своята 2025 г. под знака на общия триумф – едновременното влизане в сухопътния и морския Шенген. Начинът обаче, по който завърши миналата година, остави Букурещ и София в диаметрално противоположни точки.
За България 2026 г. дойде с исторически залог: влизането в еврозоната. Единствената страна, която направи тази стъпка не само без масов народен ентусиазъм, но и без стабилно правителство и без гласуван бюджет в евро. Почти идеален парадокс: държава, която влиза в най-сложния икономически механизъм на Европейския съюз точно в момента, в който нейният вътрешен политически механизъм е блокиран.
През пролетта България най-вероятно отново ще има предсрочни парламентарни избори. Наесен , президентски .
А Румъния какво я чака?
Евро – със сигурност НЕ!
Избори – надявам се НЕ!
Истински реформи – надявам се ДА!
